сряда, септември 07, 2016

Големите надежди - Чарлз Дикенс

Засилих се да прочета книгата само защото навремето много харесах едноименния филм с Гуинет Полтроу и Итън Хоук, но основно с Гуинет. Наистина осъвременен и може би доста по-различен, но доста хубав. Което ми е по-трудно да кажа за книгата.

Дикенс вероятно разказва точно както е трябвало в онова време, но на мен ми се видя доста мудно. Да, в началото и в края на романа събитията бяха достатъчно нагъсто за вкуса на читателя от 21-ви век, но в средата си беше изпитание. Твърде много монотонни описания кой къде живеел, как бил облечен, как говорел, какво ядели всички. Вероятно това е било нужно на тогавашните читатели и е обогатявало света им, но според мен днес такъв текст не би се радвал на особена възхита.

Иначе пък Дикенс пише из целия роман и с един твърде неочакван от мен хумор. Обикновено човек очаква от такива белобради класици да са сериозни като гранитни паметници. А чичо Чарли не само разправя за разни забежки, извънбрачни деца и т.н. изкушения по тънката част, ами и по останалите теми не се свени да се подиграва с хората, даже на места може би и леко пресолява манджата.

Историята - завръзка, събития, развръзка - доста ми заприлича на нещо шекспирово - разни нелепи недоразумения тласкат героите да вършат крайности, които ги поставят в странни ситуации, в които ние виждаме истинската им природа. Нали. Каква е природата им всъщност може да се каже от самото начало като ги видим как реагират на случайно паднала им от небето финансова благодат. Ама кой, как, защо, не е важно, дай да похарчим овреме тука едни пари. Големите надежди (или очаквания, както е в оригинал) са тези на сирачето Пип, което ненадейно е измъкнато от мизерията на английската провинция и пратено в Лондон да се учи на джентълменство (ядене, пиене и харчлък) по волята на анонимен благодетел. Е, нещата не се развиха точно според очакванията на Пип, а и на благодетеля, но нали затова е интересно да се прочете.

Хареса ми разликата между оригиналната развръзка и тази във филма. Филмът беше може би твърде захаросан и с дразнещо голям превес на любовната история. А в реалния живот такива работи се случват сравнително по-рядко, обикновено кой каквото си надроби, такова го сърба. Затова имайте едно на ум как се държите с хората, дори и в момента да не зависите с нищо от тях.

Доста време ми отне да дочета този роман и не мога да кажа с ръка на сърцето, че не съжалявам за изгубеното време. По-жизнерадостен прочит може да се открие тук.

Това, което децата възприемат и чувстват най-остро в своя малък свят — безразлично кой ги възпитава, — е несправедливостта.
***
Ние наистина не трябва никога да се срамуваме от сълзите си, защото те са роса върху ослепяващия земен прах, напластен по коравите ни сърца.
***
Така през целия си живот ние вършим най-недостойните си и жалки постъпки именно заради хора, които най-много презираме.
***
- Пип, мили друже, животът е съставен, така да се каже, само от чести раздели.
***
Verbum sat sapienti (лат.) — на умния една дума стига.

1 коментар:

Анонимен каза...

Казват, че „Класиката си е класика!“
Явно има много истина в това, защото човечеството чете, препрочита и преиздава писатели като Дикенс вече стотици години.

Цонко, и от твоите думи ясно се вижда, че въпреки остарелите думи, сюжети и изложения класиците явно продължават да ни изненадват и вълнуват, поколение след поколение. :)

От друга страна не е разумно човек да прекалява с каквото и да е, дори и с класиката.
В това число и старото вино на Веселин Маринов, и старите класически книги. Една-две книги, на по над 100 години, са напълно достатъчни, човек да се опияни за цяла година. :)

Добри Тракиеца
http://trakietsadobri.blog.bg/