Аз не харесвам особено Невена Коканова и затова и
едноименният филм не ми е сред любимите. Написаната история обаче ми прозвуча по-различно,
малко по-нормална и човешка. Тя си е пак същата - за жената на киселия полковник,
която върти тайна кърска любов със сръбски военнопленник в лозето на полковника
до Търново по време на Първата световна война. Бърза и драматична развръзка, да
не кажа нелепо злощастна.
Емилиян Станев разказва много хубаво, толкова хубаво, както
малцина български автори умеят. Бавно, красиво, с достатъчно внимание към
детайлите, които сами те вселяват в света му без да са нужни много обяснения. Представяш
си жегата, лозето, осите, птиците, комшиите. Разказва сякаш рисува живопис и
веднага виждаш цветовете, усещаш миризмите, дори температурата в
момента на действие. Не е никак случайно, че този човек е написал толкова
красиви ловни разкази – та нали в тях това е основното, а не кой какво е казал
или си е помислил.
Има и някаква характерна кротост, чувстваш се ок, безопасно
и незастрашен от нищо сред страниците и героите му.
Цитати няма да има.
Няма коментари:
Публикуване на коментар