вторник, март 31, 2015

Колимски разкази – Варлам Шаламов

Това е чисто руско щастие — да се радваш, че са осъдили невинния на пет години. А е можело да му лепнат десет, дори разстрел.

Една дума: брутално.

Като политически затворник Варлам Шаламов е бил мините в Далечния север, в най-лошите лагери от системата на ГУЛАГ по същото време като Солженицин. Унижения, бой, системен глад, мъчения, убийства – всичко това без вина и без причина. След момент на леко разведряване на политиката, когато излиза „Един ден на Иван Денисович“, Шаламов също пише на “Новый мир” и предлага стиховете и разказите си, които така и не излизат. Умира сам, болен и изтерзан в приют за нервноболни.

Книгата четох бавно не защото няма действие и конкретика, които да увличат, а защото е препълнена с тях. Страниците на този сборник с разкази преливат от силни емоции, драма и незабравими случки. Изненадата и учудването на читателя от невероятните прояви на античовечност и противопоставящата й се жажда за живот постепенно се притъпяват до такава степен, че към края на прочита вече си преситен от сведенията за мащаба на злото и не можеш да четеш повече. Историите продължават и не отслабват, а аз не мога да чета, защото съм емоционално изморен. Прочитам книгата с твърдата решеност да я разказвам на всеки безгрижен младеж с тениска с петолъчка или силует на Че Гевара, с когото ме срещне животът.

Вземете няколко милиона хора и ги вкарайте за 25 години в смъртоносния дестилатор за зло, наречен ГУЛАГ. Болшинството, разбира се, няма да издържат и половината срок, но вие за всеки случай продължете и концентрирайте резултата чрез систематично избиване на тези, у които са оцелели някакви човешки ценности. Какво ще остане от тази нация, на какво ще заприлича народ, подложен на такъв жесток изкуствен подбор, след толкова страх и озверяване...

На порталите на лагерите в Колима имало лозунг, смущаващо подобен на наглото “Arbeit macht frei” от входовете на немските концентрационни лагери - „Трудът е въпрос на чест, слава, доблест и героизъм.“. Колко зло, безпределно и неизмеримо зло е родила тази пошла и извратена комунистическа система... И който се опитва да твърди друго, значи умишлено си затваря очите и се превръща в драговолен съучастник.

Страхотна статия от Едвин Сугарев, която задължително трябва да прочетете тук, а още за „Колимски разкази“ са писали Жоро, Иван Сухиванов и някои други радетели за истина.

Репресии е имало и ще има. Докато съществува държавата.
***
Дългогодишен лов на хора, организиран от държавата.
***
Криминалните имат три заповеди: не вярвай, не се бой и не моли…
***
Гладен и озлобен, знаех, че нищо на този свят не ще ме накара да се самоубия. Точно сега бях започнал да разбирам същността на великия инстинкт за живот — качество, което човек притежава в най-висша степен. Видях как изнемогваха и умираха конете ни — не мога да го кажа по друг начин, да използвам други глаголи. Конете по нищо не се отличаваха от хората. Те умираха от Севера, от непосилната работа, от лошата храна, от побоите — и макар всичко това да беше хиляди пъти по-малко, отколкото при хората, те умираха преди затворниците. Разбрах най-важното — че човек е станал човек не защото е божие създание и не защото на всяка ръка има такъв поразителен палец. А защото е бил ФИЗИЧЕСКИ по-силен, по-издръжлив от животните, а по-късно — защото е подчинил духовното си начало в служба на физическото.
***
Спомних си старата северна легенда за Господ, който бил още дете, когато създавал тайгата. Цветовете са били малко, детски чисти, рисунките — прости и ясни, сюжетите — лесни.
***
Колима прави всеки човек психолог.
***
— Слушайте, Дмитрий Николаевич — заподскачах след него, за да го догоня. — Ами че мен не ме бива за тая работа. Никога не съм точил трион.
Орлов се извърна към мен, забучи бичкията в снега и си сложи ръкавиците.
— Мисля — каза той назидателно, — че всеки човек с висше образование трябва да може да наточи и да разметне един трион.
***
Ужасно нещо е лагерът, нито един човек на този свят не трябва да знае какво е това.
***
В лагерите нямаше политически. Това бяха въображаеми, измислени врагове, на които държавата гледаше като на истински — разстрелваше ги, убиваше ги, мореше ги с глад. Сталинската коса на смъртта косеше всички подред, съобразявайки се с плана, със списъците, с изпълнението на този план.
***
Часове наред се влачихме през гората и по здрач излязохме на трасето — шосето, което прекосяваше цяла Колима, шосе сред скали и блата, път, дълъг две хиляди километра, целият построен с ръчни колички и кирки, без каквито и да било механизми.
***
Физическата сила е нравствено мерило.
***
Властта развращава.
***
Принципът на моя век, на моето лично съществуване, на целия ми живот, изводът от моя личен опит, правилото, усвоено от този опит, може да бъде изразено с пестеливи думи. Първо трябва да се отвръща на плесниците, а чак на второ място — на подаянията. Трябва да се помни злото преди доброто. Всички добрини трябва да се помнят сто години, а всичко лошо — двеста. Ето с това схващане се отличавам от всичките руски хуманисти на деветнайсети и двайсети век.
***
Бригадирът е събирателната точка на небето и земята в лагерния живот.
***
Нахалството е втори късмет.
***
Какво знаем ние за мъката на другите? Нищо. За щастието на другите? Още по-малко. 

1 коментар:

Стоян Христов каза...

Една от най-кратките истории, не е никак представителна, но някак настоятелно искаше да бъде споделена:

Бяха ми определили да живея в едно много далечно място, най-далечното и най-затънтеното. По време на продължителното пътуване с шейни спряхме да нощуваме в едно селце, където имаше цяла колония заточеници — седем души. Можеше да се живее. Но аз бях прекалено едър дивеч, не ставаше за мен — моето село ме очакваше след още двеста километра. Зимата заотстъпва, пролетта дойде като взрив, с мокра виелица, пътят се изгуби и, за моя и на конвоя радост, останахме цяла седмица в колонията. Заточениците бяха седмина. Двама комсомолци-анархисти, съпруг и съпруга, последователи на Пьотър Кропоткин, двама ционисти — мъж и жена, двама десни есери — също семейство. Седмият беше православен богослов, епископ, професор от Духовната академия, чел някога лекции в Оксфорд. С една дума — пъстра компания. Всички във вражда помежду си. Безкрайни дискусии, най-отвратителна груповщина. Ужасен живот. Караници по дребни поводи, които прерастваха в болезнени скандали, взаимна недоброжелателност, вражда и злоба. Имахме много свободно време.
И всички — всеки по свой начин — мислещи, начетени, честни, хубави хора.
За тази седмица имах време да преценя всеки един от тях, опитах се да ги разбера.
Най-сетне виелицата престана. Заминах в дебрите на тайгата за цели две години. След две години ми позволиха — предсрочно! — да се завърна в Москва. Връщах се по същия път. По цялото това огромно разстояние имах познати само на едно място — там, където се бях забавил заради виелицата.
Останах да пренощувам в същото селище. Всичките заточеници си бяха тук — и седмината, никого не бяха освободили. Но — аз видях там нещо повече от освобождение.
Там имаше три семейни двойки: ционисти, комсомолци и есери. И един професор по богословие. Знаете ли — и шестимата бяха станали православни. Епископът ги беше придумал всичките, този учен-професор. Сега заедно отправяха молитви към Бога, живееха като евангелистка комуна.