понеделник, октомври 25, 2010

Малазанска книга на мъртвите. Лунните градини – Стивън Ериксън

Единствената смърт, от която се боя, е да умра в невежество.
Татърсейл, "Лунните градини"

Увлекателна история за подготовката и завладяването от Империята на последните два свободни града на новия континент. Десетки планове се кроят и прекрояват, агентурни мрежи и професионални убийци се надцакват с арбалети по покривите на град, който е сякаш изваден от Ориента. Амбициите за власт на различни могъщи люде стават на пух и прах заради играта, която си устройват чрез тях разни богове – вселяват се, отселяват се и объркват всичко и всички, които са се надявали за поне малко някакъв ред и логика. Сбъдването на шансове „едно на милион” в 9 от 10 пъти си намира своето обяснение – шегичка на Опонн, боговете-близнаци, които отговарят за късмета.

В началото доста се подразних от това изобилие на богове, демони и какви ли не други свръхестествени чудовища, които се прескачаха по страниците и определяха посоката на действието. Едно, че не обичам детерминизма, а и не е честно да разказваш заплетени истории и винаги да имаш удобно извинение за измъкване с позоваване на паранормалните способности на героите. И така първите 100-200 страници. После Ериксън реши да обърне внимание на повече детайли за перипетиите на човешките персонажи, а пък и аз вече претръпнах на всемогъщи магове и нахални богове и продължих да поглъщам страниците без други особени проблеми.

С тази книга епичното във фентъзитата придобива ново измерение. Финалната битка във Властелина и клането при бродовете изглеждат като игра на баскет на един кош. Можеш да различиш отделните персонажи, отделни двубои. В битките на Малаз всичко се случва в по-големи мащаби, жертвите са в хиляди, десетки хиляди. Взводове, роти, отделения, команди. Атаката на крепост отнема години. Три години хора живеят в тунелите, докато подкопават стените. И всичко това се ръководи от волите на шепа хора (и десет шепи богове).

Има много магия, ама наистина много. Това сигурно е най-магьосническото фентъзи на света. Мечовете са малко, но пък са все уникални, старинни, изковани от изключително рядък метал по изгубена от хилядолетия рецепта. Много ефикасни и винаги кървави.

Доста сложни религиозни системи, гилдии, касти. Човек почва да се обърква кое беше име, кое секта, кое пост във властта, кое е раса, кое географско място. Ако изобщо е успял да се оправи.

Пътуването, на което ви праща Майстор Барук, на хълмовете Джадроуби. Там отново покълва Древна магия, след толкова време. Тя е Телланн — от Имасс, — но онова, което докосва, е Омтоуз Феллак — Лабиринт на Джагът. Круппе, стой настрана от тях. И на всяка цена опази Монетодържача.

А?!? Може би това ме бъркаше най-много и то ще ме спре да чета следващите томове. А съвсем отделно, че имаше много важни елементи, които така и не разбрах. Като например Лабиринтите, с които си служеха магьосниците кажи-речи на всяка страница. Здраве да е.

Точно сега обаче сцената, която отново и отново се изправяше пред очите й, беше на празните брони на билото на хълма — и гризеше сърцето й. Онези мъже и жени бяха тичали към нея, от нея бяха потърсили защита от ужасите, вихрещи се в равнината. Актът им беше отчаян, фатален, но тя го разбираше. На Тайсхрен му беше все едно за тях. Не и на нея. Тя беше част от тях. В предишните битки се бяха били като побеснели псета, за да попречат на вражеските легиони да я убият.
***
Седеше и гледаше ядосано коня си, който кротко хрупаше трева на десетина стъпки от тях. Вече беше избълвал дузина мръсни ругатни по адрес на животното и Крокъс подозираше, че отношенията им са, както сигурно щеше да се изрази Круппе, невъзвратимо компрометирани.

Други за същото.

4 коментара:

Анонимен каза...

Съгласен съм с човека от втория втория сайт, който си посочил по две точки.
1. Зелазни и Ериксън имат навика да не доизказват всичко.
2. Аномандър е "пич, та дрънка";
Не съм съгласен, че Круппе е дразнещ. Той е по-скоро провокиращ, но цялата история с това, че е Змиорката, ми се струва насилена...
Харесвам и факта, че сюжетът не е двуполюсен. Авторът постоянно заплита нещата като вкарва нови играчи и дори на моменти си противоречи, но противоречията са ненабиващи се, а интригата много по-забавна, отколкото в другите епики.
ПП: Лабиринтите са или метафорични хиперпространства, олицетворяващи стихия или аспект, със свои повелители и служещи за магически енергоизточници, или други светове, със свои обитатели и закони. Т.е. природата им е по-скоро неопределена, дори разнородна, но липсата на ограничаващо определение е в полза на разказа, защото не задължава автора да се съобразява със измислени, често тъпи и безсмислени псевдо закони, които само ще дразнят, подобно на отекчителните глупости в "Мечът на истината".
gost

Стоян Христов каза...

И аз съм съгласен за приликите със Зелазни, някак се набиват от само себе си.

А Круппе и мен ме радваше с изящната си подмолна дейност. Само онези негови сънища хич не ми бяха ясни и нямах търпение да приключат.

И на мен ми хареса, че действието не вървеше в посока предопределена от самото начало, а във всеки момент имаше обрати, които можеха да го обърнат на много градуси. Така "елементът на изненадата" се запазва до края и поддържа интереса у читателя.

Малко ме подразни, ама само малко, че имаше доста диалози, които не служеха за нищо друго, освен за придаване на обем, като в турските сериали.

Като цяло книгата е добра, индийд.

Анонимен каза...

Много ми е трудно да намеря някаква допирна точка между Ериксън и Зелазни. Освен, че и двамата пишат за богове.
Зелазни..., Зелазни може да ти разкаже 15-20 истории в по-малко от сто страници и те да ти звучат завършени и логични. Или пък само една история, но по три различни начина и пак да не те отегчи.
Ериксън е съвсем друга бира. Мащабен, и за съжаление - някак нефокусиран. Толкова много сюжетни нишки и до пета книга нито една беше завършена. Спрях да го чета, защото спря да ми пука за героите му. Никой от тях не си струваше да бъде запомнен.

Стоян Христов каза...

"Нефокусиран" е много удачна дума, харесва ми.:) На мен ми трябваше само една книга, за да ме откаже. Човекът разказва добре, вселената му е интересна, на героите му им се случват невероятни премеждия, обаче има нещо дребно, дето накрая те кара да кажеш: хубаво, но стига толкова.

А за Зелазни ще си замълча. "Самотния октомври" ме потресе с гениалността си, докато останалите му неща ме накараха твърдо да реша, че не е за мен.:)